Георги Миркович на Международния хомеопатичен конгрес през 1889 г.

Георги Миркович (1828–1905), първият български хомеопат и един от първите ученици на Учителя Петър Дънов, е присъствал на Международния хомеопатичен конгрес през 1889 г. в Париж.

Този конгрес се провел от 21 до 23 август 1889 г. и на него присъствали над 100 практикуващи хомеопата от целия свят, това бил един от най-големите хомеопатични конгреси до този момент в Европа. На него присъствали много знаменити хомеопати: Ричард Хюз, Робърт Дъджън, Джон Дрисдейл, Галаварден, Александър фон Вилерс и др. Почетни гости били граф Барбо и дукесата на Мелци Д’Ерил от Италия. Имало много други хомеопати от Франция, Англия, Германия, Италия, Испания, Гърция, САЩ и др. Предишният конгрес бил през 1881 г. в Лондон.

Сред тези гости бил и д-р Георги Миркович, като представител на България. На конгреса редица хомеопати изнесли доклади по различни проблеми от хомеопатичната практика и представили свои случаи, но няма данни сред тях да е бил и д-р Миркович.

Четири години по-рано, през 1885 г., д-р Миркович издава първата статия и първата книга за хомеопатия в България.

През 1893 г. той отново е в Париж, на конгрес на спиритистите, където се запознава с медиума мадам Гранж, която пророкува, че след няколко години в България ще се появи млад духовен вожд, вдъхновен от Божествената сила, който в момента е в чужбина и който ще има важна роля за България и славянството в бъдеще. За това той самият пише в своя статия, в издаваното от него списание „Нова светлина", год. 5, кн. 34 от 1895 г. Няколко години по-късно д-р Миркович се запознава с върналия се от чужбина Петър Дънов и става един от първите му трима ученици след 1900 г.

Източник: Сп. “The Homeopathic Physician”, 4/1890

Вижте още: Георги Миркович – първият български хомеопат.

 

Индиански растения, използвани в хомеопатията

Индианските лечители и шамани са известни с това, че са имали големи успехи в лечението на много здравословни проблеми. Векове наред те са използвали местните билки и растения, за да лекуват най-различни заболявания и наранявания, като са натрупали голям опит и умение в лечителската практика. 

 

Индианските лечители са използвали корените, стъблата и листата на растенията, като най-често са ги варили, а понякога и са ги накисвали, според нуждата и вида на използваното растение. Преценявали са какво количество и колко пъти от лечебната течност да се пие през деня, спрямо състоянието и проблема на болния. Понякога, когато билката е била много силна, са давали само щипка от нея, или са я втривали в кожата. Понякога са давали да се сдъвче само коренът, или растението да се запали и димът да обгърне и да се вдиша от болния. Лечебните им практики са били свещени ритуали и церемонии по обгрижване и изцеление на болния, като са изисквали и неговото съзнателно участие в тях, например нерядко той е трябвало да гладува и да пости няколко дни.

 

Списъкът съдържа някои от най-значимите билки и растения, използвани от векове от северноамериканските индианци, които присъстват и в хомеопатията като хомеопатични лекарства, и се използват за същите или подобни проблеми. Те растат и на други места по света, но някои от тях са характерни за Северна Америка, като ехинацеята например.

 

Achillea millefolium

Artemisia vulgaris

Arum maculatum

Arum triphyllum

Baptisia tinctoria

Cactus grandiflorus

Capsicum

Caulophyllum

Ceanothus americanus

China

Cimicifuga

Cina maritima

Digitalis

Echinacea

Gelsemium

Guajacum

Hamamelis

Hydrastis

Hypericum

Ipecacuanha

Iris versicolor

Laurocerasus

Ledum palustre

Lobelia inflata

Phytolacca

Rumex crispus

Sambucus nigra

Sanguinaria

Sarsaparilla

Solidago

Tabacum

Uva ursi

Verbascum

Viburnum

Xanthoxylum

Например едно традиционно индианско лечебно растение е било Caulophyllum (женски корен). Изследователите пишат, че индианките са го използвали при менструални и родилни болки; има информация, че е използвано от племето оджибве. – Друго растение, което са използвали за същите цели, е било Cimicifuga, наречено дори "корен на индианката". 

 

Lobelia, или индианският тютюн, е друго традиционно индианско растение, което те използвали при различни спазми, включително и при дишане, както и за предизвикване на повръщане. Чероки, ирокези и други племена са го ползвали за такива и други проблеми.

 

Ledum е също индианска билка, използвана например от племето чипеуа при различни рани, язви и изгаряния. Племето крий пък я използвали и при болести на белия дроб.

 

Sanguinaria, кървавият корен, е култово индианско растение, използвано например за получаване на червения цвят при бойната окраска на кожата, а също и за редица болести, сред които пневмония, круп, ревматизъм, повръщане и др. 

 

Arum triphyllum, или индианска ряпа, е използвано при най-различни проблеми, включително като болкоуспокояващо.

 

Baptisia e използвана от крий при отпадналост, сънливост, начало на разболяване, треска и пр.

 

Rumex, лападът, е също широко използвано растение от индианците, като например сиуксите са го ползвали за редица проблеми, сред които кожни обриви.

* * *

 

„Преди идването на белите, коренните американски шамани са лекували по един забележителен начин болестите и нараняванията, с които били свикнали в продължение на много години. Но европейците донесли нови болести, като едрата шарка, които се разпространили бързо сред хората и хванали лечителите неподготвени… 

 

Болестите ги залели като унищожително наводнение, отнемайки хиляди индиански животи… Трябвали им години, за да се почувстват сигурни в лечението на непознати дотогава за коренните американци заболявания, като рак, диабет, сърдечни проблеми и ментални увреждания.“

 

Томас Майлс, Подиграващият враните. Шаманска мъдрост и сила. Изд. „Шамбала“, С., 2012 (с лека редакция)

 

Литература

Emory Dean Keoke, Kay Marie Porterfield. American Indian Contributions to the World. Medicine and Health. Facts On File, Inc., 2005.

Virgil V. Vogel. American Indian Medicine. University of Oklahoma Press, 1970.

Томас Майлс, Подиграващият враните. Шаманска мъдрост и сила. Изд. „Шамбала“, С., 2012.

Франс Вермюлен. Призма и Синоптична Материя Медика 2. Изд. „Хомеохелп“.

 

Автор: Деян Пенчев

 

Хосе Пачеко – Философия и хомеопатия: Влиянието на Сведенборг

Представяме една чудесна статия на испанския философ Хосе Пачеко за връзката между философията на Емануел Сведенборг и хомеопатията, главно тази на Джеймс Тайлър Кент.

Философия и хомеопатия: Влиянието на Сведенборг

 

Хосе Пачеко

 

Връзката между философия и медицина е феномен, който се наблюдава многократно в историята на идеите. И за разлика от това, което някои хора мислят, тези взаимоотношения не само не са възпрепятствали развитието на медицинската практика, а по-скоро, напротив, са направили медицинската практика възможна и са я поддържали. Ние сме на мнение, че философията е предоставила на медицината теоретичния модел, от който тя се нуждае, за да изработи система, способна да я отдалечи от чистия емпиризъм. Това е нещо, което можем да видим дори в Хипократовия корпус, в използването му на философските идеи на предсократическите философи, като средство или концептуален процес, в който да се вмъкнат различни медицински теории. По този начин различни понятия и категории, като борбата между противоположностите, четворното разделяне на природните елементи, знанието за подобното от подобното, чрез които Природата можеше да бъде разбрана в динамичен и енергийно ориентиран смисъл – всичко това имаше решителен ефект върху раждането на медицината в Древна Гърция. От друга страна е вярно и това, че Хипократовия корпус също е повлиял върху гръцката метафизика, но това служи само за да потвърди близката връзка, която съществува между философията и медицината. Виждаме пример за това, поради факта, че някои велики философи от историята са били в същото време и лекари: Алкмеон от Кротоне, Емпедокъл, Авицена, Авероес, Маймонид, Парацелз, и също така виждаме, че много философски категории (включително тези, споменати по-горе) са присъствали в самите теоретични основи на медицината, такива като аналогията и симпатията между всички елементи на реалността (или казано по друг начин – съответствието между макрокосмоса и микрокосмоса), хилозоизма и жизнения органицизъм, и т.н. Толкова подробно философията предоставя една концептуална парадигма, която служи като референция за медицината в организирането и систематизирането на емпиричния опит.

 

Тези концептуални парадигми, които е използвала медицината, включват предсократическата метафизика, платонизма, аристотелизма, херметизма, алхимията и т.н. Сведенборг също е служил като теоретична парадигма за определен вид медицина. Но преди да продължим с тази тема, позволете ни да направим някои препратки към значението на Сведенборгианската мисъл.

 

Емануел Сведенборг (роден в Стокхолм през 1688 г., починал в Лондон през 1772 г.) има огромно влияние върху романтическата натурфилософия и върху Романтизма, като цяло. Причината за това влияние произтича от факта, че авторите и мислителите от романтическия период виждат в идеите на Сведенборг точно това, за което копнеят по принцип – преживяване на единството и тоталността на реалността. Всъщност Романтизма се характеризира с това, че е идеологическо течение, в което раздвоението на западният човек между Аза и Не-Аза, между вътрешния и външния свят, се преживява трагично. В резултат на това романтиците са били склонни да търсят теоретични и жизненоважни опори в онези системи, които избягват такова разделение в съзнанието, системи, които вместо това представят една всеобхватна визия на реалността, в която човекът се оказва свързан с останалия свят. И Сведенборг работи за тази цел, именно защото неговата мисъл възниква в голяма степен като реакция на дихотомиите, които философията на Просвещението и Декартовият подход (Сведенборг е изключителен пример за този подход в първия период от живота си) въвеждат в човека и в цялата реалност: тяло – душа, вяра – разум, материя – дух, свят на сетивата – свят на интелекта. Всички съчинения на Сведенборг след екзистенциалната му криза от 1744–45 г., са насочени към преодоляване на конфликтите, които всички тези дуалности, и много други, са наложили върху реалността.

 

Така ние виждаме в теологическите трудове на Сведенборг неговото намерение да помири в едно всеобхватно единство дуалностите на науката и религията, на небето и земята, на духа и материята, и т.н. По тази причина Сведенборг трябваше да задвижи всички тези категории, което означаваше да направи една холистична концепция. Така той интегрира в едно диференцирано единство различните определения на реалността: аналогия, съответствия, органицизъм, телеологизъм, теория на степените и на сериите – всички те ще станат едни от най-важните идеи на Сведенборгианското мислене.

 

Нека сега насочим вниманието си към хомеопатията. По известен начин хомеопатията отговаря на съображения, много сходни с тези на натурфилософията, или на философията на Романтизма, тъй като в основата на хомеопатията е идеята за повторното съединяване на човека с цялото. Що се отнася до т.нар. регионална онтология, хомеопатията приравнява знаците на човека със знаците на битието. Поради тази причина не може да бъде изненада това, че някои изтъкнати лекари, които са направили история в хомеопатията, в същото време са били и велики последователи на Сведенборг, какъвто е случаят с Херинг и Кент, наред с много други. Съответно, нека сега да разгледаме по-дълбоко този конкретен аспект. Ще обобщим нашата теза, като кажем, че Сведенборг служи като теоретична и систематична основа, върху която медицинската практика може да намери опора. По-конкретно, неговата теория за степените и сериите е това, което служи като модел и парадигма за хомеопатичната доктрина, особено в учението на Кент. Всички сме чели увода към Лекции по хомеопатична философия, в който се казва, че мисленето му е базирано върху Ханеман и Сведенборг.

 

Нека тогава да обясним накратко учението на Сведенборг за степените.

 

Сведенборг определя своята теория за степените и сериите (както и учението да съответствията) като начин за постигане на единна визия за всички редове на съществуващото, като в същото време зачита субстанциалността на тези редове. Затова той разделя реалността, по универсален и йерархичен начин, в три големи области (степени), които действат аналогично (в съответствие) във всички редове на реалността. Съответно, някои примери за това тройно разделение включват:

 

Небесно    Духовно    Природно

Цел            Причина    Резултат  

Начало      Среда         Край

Любов       Мъдрост    Употреба

Животно   Растение    Минерал

Висше       Средно       Нисше

Дълбоко    Вътрешно  Външно

 

Във всяка от тези триади от степени, първото съществуващо е най-висшето, от метафизична гледна точка. Това означава, че всяка триада представя една онтологична йерархия. Второто съществуващо означава средната точка на скалата, и третият пример е най-ниското и най-повърхностното съществуване. Но в тази теория на степените, приложима за всички неща, Сведенборг въвежда една фундаментална точка – степените могат да общуват една с друга и са отворени за Божественото въздействие, което по този начин пронизва всичко. Това, което Сведенборг има предвид с отварянето на степените е, че редовете на съществуващото не са херметично затворени отделения, а по-скоро принадлежат към едно по-високо единство, което ги свързва заедно и ги определя. По тази причина неговата теория е изведена по различен начин, както следва: Сведенборг разделя сериите от степени на два класа – степени на височина и степени на ширина. Степените на височина са последователни и отделни (тоест, разделени), те тръгват от най-голямото към най-малкото, ако започнете от върха, и от най-малкото към най-голямото, ако започнете от дъното. Степените на ширина са едновременни и непрекъснати и тръгват от най-вътрешното към най-външното. Сведенборг дава пример с колона, разделена на три части: горната, средната и долната (напречните и свързващите степени на височина), а от друга страна, всяка част на колоната ще има други три степени (непрекъснатите и обхващащите степени на ширина): най-вътрешната, вътрешната или средната, и външната. Съществува кореспонденция между най-висшата и най-вътрешната, между средната и вътрешната, и между долната и външната. Цялата реалност, която човек намира в степента на височина, участва едновременно в определена степен на ширина. Тъй като всички степени на височина са свързани една с друга, всичко се превръща в съсъд за горните редове. Съответно, Божественото, Безкрайното, Истината и Доброто стигат до всеки един от редовете, включително и до най-ниските.

 

Нека се върнем сега към Джеймс Тайлър Кент. Очевидно е, че теорията за степените присъства в Лекциите по хомеопатична философия на Кент и прониква цялата негова медицинска мисъл. Съответно, за него причината за болестта е разделянето на разбиране и воля в човека, и този дисбаланс би проявил себе си при нужда и като резултат, с други думи, външното явление, което проявява действието на разбирането и волята.

 

Излекуването, според Кент, винаги се движи от върха към дъното (степените на височина) и отвътре навън (степените на ширина). Това означава, че лечебната сила следва реда на комуникация между степените (глава II, параграф C).

 

Познаването на принципите, които управляват човешките същества, като цяло е незаменима предпоставка за правилната терапевтична процедура. Тези управляващи принципи в човека са триада: мозък – малък мозък – гръбначен стълб, воля – разбиране – жизнена сила. Тялото е диференцирано във вътрешно, централно и външно (глава V).

 

Вътрешното образува външното. Редът върви от най-висшето към най-нисшето, от центъра към периферията (глава V).

 

Важността на инфлукса като жизнена сила и проста субстанция се корени във факта, че той съобщава чрез степените своите формиращи сили, своята крайност и полезност, на всеки от елементите на човека (глава VIII). По същия начин жизненият динамизъм на лечебната субстанция достига до всички серии от сили, тъй като са съсъди за този жизнен динамизъм. Причините са продължени в резултатите (глава XIV).

 

Във всички тези Кентиански положения, взети от неговите Лекции по хомеопатична философия, влиянието на Сведенборг става съвсем очевидно, особено по отношение на теорията на степените. Чрез тази теория Кент успява да обясни действието на лечебната сила на лекарствата, отделно от количествените фактори. При постигането на известна хомогенност между всички редове на съществуващото, лечебната динамика може да окаже влияние върху всички тези редове. Следователно е очевидно, че присъствието на Сведенборг при Кент е широко разпространено, тъй като Кент взема за отправна точка няколко фундаментални принципа на Сведенборгианската система: единна и холистична концепция за реалността, съответствието между всички етапи на реалността, жизнения органицизъм и телеологизма. Едно от приложенията, направени от Кент, се отнася до понятието до съответствие, тъй като имаме основание да видим Реперториума като изграден по линиите на един грандиозен ключ [модел] (нека не забравяме, че една от книгите на Сведенборг се казва Йероглифен ключ, Clavis Hieroglyphica), където са показани съответствията между хора, симптоми, болести и лекарства. Но влиянието на Сведенборг не се ограничава до научната и теоретичната работа на Кент (теорията на степените, развита в теологическия му период е една интериоризация на анатомичните идеи, развити в книгата Икономика на животинското царство, която е от научния период на шведския мислител), но също и аспекти от неговата религиозна мисъл имат главно влияние върху Кент (и върху други хомеопати), тъй като той беше верен член на Lord’s New Church [сведенборгианско религиозно общество], към която принадлежаха и други известни хомеопати, като Гарт Уилкинсън (един от първите преводачи на Сведенборг на английски), Константин Херинг, Отис Клап, Ханс Грам, Джон Елис, и др.

 

Фигурата на Джеймс Тайлър Кент ни беше представена като парадигма, във време, в което виждаме употребата на една специфична теоретична парадигма от определен подход в медицината [хомеопатията]. Кент се обръща към Сведенборг, защото шведският философ му е предоставил концептуалните градивни блокове за организиране на медицинското знание в една съгласувана система. Но преди всичко това, което разкрива Кент, е как виденията на Сведенборг и Ханеман са преплетени и съгласувани едни с други. Без съмнение, това се дължи на факта, че те отговарят на предпоставките и мотивите, които имат и двамата.

 

Накрая, ние искаме да подчертаем още веднъж, че една философска концепция, дори една теологическа, не е непременно пречка за теорията и практиката на медицината. Напротив, един философски модел може да даде вътрешна съгласуваност на медицината. Ние вярваме, че Кент демонстрира правдоподобно това, по отношение на трудовете и доктрината на Сведенборг.

 

Хосе Пачеко, Философия и хомеопатия: Влиянието на Сведенборг. – В: Сп. Аркана, вътрешни измерения на духовността, 2001, 6 (1), 5-9.

 

Jose Antonio Anton Pacheco (2001). Philosophy and homeopathy: The influence of Swedenborg. Arcana: Inner dimensions of spirituality, 6 (1), 5-9.

 

Източник: https://idus.us.es/handle/11441/74642

 

Хосе Антонио Антон Пачеко (1952) е испански философ, професор по история на философията и естетика в университета в Севиля. Автор на книгите: Християнският херметизъм и трансформациите на Логоса (2017), Битието и символите (2010), Пророкът на Севера: Книга за Сведенборг (2009), Емануел Сведенборг, обитател на два свята (2000), Елементи на традиционната метафизика (1992) и др.

 

Превод: Деян Пенчев

 

Още за връзката между Кент и Сведенборг – в статията Джеймс Тайлър Кент – живот и дело на великия хомеопат.