„Псората е основният миазъм. Ако болестта е резултат от прегрешението към
природата и нейните закони (които ни дават голяма свобода, но и ни поставят
граници), тогава миазмът е резултат от
многобройни прегрешения, чиито последствия логично се простират до
най-дълбоките основи на организма, както телесни, така и умствени, и по
този начин се проявяват и двете в телесните и умствените области.
Човешкото положение на свобода във вселената му позволява да
прегрешава; прегрешението води до дисбаланс, а повтарящият се дисбаланс поставя
основите на първото заболяване. Когато
последиците от този дисбаланс завладеят цялото човешко същество, и това стане
постоянно, възниква миазмът. Дисбалансът променя нещо, което е крайно
необходимо за съществуването – ритъма,
както вътре в нас, така и по отношение на индивидуалния човек с неговото
обкръжение. Псората е промяна на ритъма
в смисъла на недостиг; човекът няма желание да съществува, нито да действа,
нито да твори – застой, неподвижност.“
„Абсолютната свобода, която човекът по принцип може да
постигне – като една точно определена и съвършено хармонична част от всичко,
което го е предшествало и което ще го наследи в пространството и времето – е ограничена,
затруднена и изгубена, когато е подчинена на образа, или предела, отпечатан в
дълбините на неговото същество от миазма, който го изменя в съответствие с неговото основно,
фундаментално нарушение: недостиг (псора), излишък (сикоза) или извращение
(сифилис).“
П. С. Ортега (1919–2005),
„Бележки
върху миазмите“
Превод: Деян Пенчев
