В хомеопатията се смята, че някои вещества прекратяват, или „антидотират“ действието на хомеопатичните лекарства, причинявайки връщане на първоначалните симптоми на човека. Поради тази причина хомеопатите често препоръчват на пациентите си да се въздържат от употреба дори на малки количества кафе, камфор, масло от чаено дърво и други силно миришещи вещества.
Нека да разгледаме думата „антидот“ (противоотрова). Речникът на Уебстър го определя като: лекарство, или друго лечебно средство, което противодейства на ефектите на отровата.
Това всъщност не описва процеса, както ние го прилагаме в хомеопатията – както аз съм го разбрала. Нашите лекарства не са отрови. Хомеопатичната общност се бори постоянно с този спорен въпрос за антидотите. Така че с риск да отворим една ръждясала, стара консерва с червеи, нека свалим капака и да погледнем отново вътре.
В ранните години на моята практика прегърнах с ентусиазъм всичко, свързано с хомеопатията, включително концепцията за антидотите. Написах листовка с информация за пациента, която забранява всичко – от ментова паста за зъби до кафе, сладолед и бонбони за кашлица. Вярвах, че пациентите са доволни, че има нещо, което могат да направят за собственото си лечение. Защото така ме бяха учили. Вярвах, че моите лекарства са доста уязвими, деликатни, лесно се повлияват от външни влияния – от топлина, рентгенови лъчи и силни миризми. Дори не позволявах на пациентите да докосват собствените си лекарства, ...гранулите и таблетките, които приемаха. Въпреки че никога не съм стигала до крайностите на някои хомеопати, които забраняваха на пациентите си дори да готвят с чесън. Италианската ми кръв просто полудя при тази мисъл!
И така, преди около десет години забелязах тревожно развитие в моята практика, по отношение на връзката между мен и моите пациенти. Ето какво се случваше. Понякога (поне по веднъж в натоварен ден) пациент идваше за проследяване, обикновено след 4-6 седмици и ми казваше, че е имал добър отговор на лечението – но само в началото. Че е имало някакво подобрение, което е било само седмица или две, и е последвал релапс.
Това, което ме обезпокои, беше следното. Забелязах определен тон, който се прокрадваше в гласа ми, когато задавах „големите“ въпроси: „Дали не сте антидотирали лекарството? Пихте ли кафе?“ Отговорите варираха от възмутените: „Разбира се, че не!“, до срамежлива усмивка и „Добре, пропуснах веднъж“, до виновни погледи и „Ходихме в Париж за уикенда и просто не можах да му устоя“, или жалък хленч „Толкова много ми липсваше, пих само една чаша, едва ли е толкова зле."
Разбира се, бих могла да повторя лекарството и да впечатля моя нещастен пациент с това колко е важно да се спазват правилата. Не мисля, че съм размахвала пръст, сочейки към него, или по-скоро се надявам, че не съм го правила. Но думите „Лошо момче“ или „Лошо момиче“ определено се задържаха неизказани във въздуха в тези моменти.
В другия край на спектъра беше тревожната майка, която ще се обади паникьосана, за да попита какво да прави с детето си, което е яло ментова дъвка. Или съвестният нов пациент, който искаше да знае дали може да яде салатата, която жена му е направила, защото имало някаква мента от градината, нарязана в нея.
И тогава си спомням, че прочетох за старите френски хомеопати, които давали на пациентките си доза Nux Vomica за техните пияни съпрузи, с инструкция да го поставят в супата на нищо неподозиращия съпруг. И това работело. Спомням си, че прочетох това и чух как умът ми забуксува рязко. Не ме интересуваха етичните въпроси. Бях изумена как може да работи лекарство, предписано в гореща супа. А пациентите ми следяха трийсетте минути преди и след всяка доза хомеопатия с нещо, като религиозен плам, за да изпият лекарствата си според правилата за „чистата уста“.
Започнах да експериментирам. Натрошавах лекарствата и ги слагах в храната на кучето си. Те работеха. Казах на майките да не се тревожат дали децата им са яли преди или след лекарството. Лекарствата действаха. Една приятелка сложи лекарството на детето си в неговите макарони със сирене. То проработи. Друга пациентка отчаяно искаше да даде лекарство на възрастната си майка, но тя не искаше да го взима. А майка й страдаше. Борех се с етиката в този случай, но накрая отстъпих. Предложих й да сложи лекарството в сутрешния чай на майка си. То проработи.
И тогава се замислих върху моята практика и взаимоотношенията, които изграждах с моите пациенти, и добавих в разсъжденията си своите надежди и цели за тези взаимоотношения. Осъзнах, че многото правила, които бях изградила за моите лечения, действаха като ограничения, а понякога и като капани. Също така осъзнах, че самото желание за прилагането на тези правила ме затруднява да не притискам пациентите си, когато „бъркаха“, и това ги поставяше в неприятната позиция на жертва. Аз обаче не исках да имам този вид лечебна връзка с тях.
Разбрах, че някои от моите пациенти ме лъжат. Защото техни приятели ми казваха. Това ме накара да се чувствам ужасно. Бях създала ситуация, в която тези пациенти трябваше да крият неща от мен. И двамата играехме най-неприятната част от вековния танц между родителя и детето. И вината беше моя. Каква бъркотия! И разбрах, че не съм само аз. Срещала съм много пациенти, които са лъгали своите хомеопати, които са имали подобни строги правила. Когато се държим като критичен родител, като даваме на нашите пациенти правила, към които да се придържат, ние автоматично изваждаме на преден план уплашеното или непокорното дете в нашите пациенти – независимо от възрастта им.
Направих цялостен преглед на темата. И го нарекох експеримент. Цяла година не забраних нищо на никого. Резултатите бяха интересни. Най-непосредственият и осезаем резултат беше, че цял слой напрежение, който се беше настанил в практиката ми, напълно се стопи, изчезна. Отпуснах се и пациентите ми също. Никога не погледнахме назад. Всъщност никога повече не се върнах към старата си вяра в антидотите по същия начин, въпреки че моля пациентите си да избягват силни ароматни масла, особено камфор, евкалипт и мента (но подчертавам, че няма проблеми с обикновените пасти за зъби и ментата за готвене).
И така, какво стана, чувам ви да питате. Е, много пациенти не се подобриха. Броят не беше по-различен от предходната година. Както знаете, не можем да помогнем на всички хора през цялото време и тези пациенти насочих към други хомеопати.
Някои пациенти се подобриха, но след това пак се влошиха. Броят им не се различава много от предходната година. Осъзнах, че това са пациенти, на които е било дадено грешното лекарство – подобно лекарство, а не симилимум, в много от случаите – и работих малко повече, за да намеря лечение, което да им помогне. Вместо да обвинявам кафето.
В допълнение, проверих връзката на кафето с лекарството на всеки от тези пациенти (в края на Реперториума на Кент или с Клиничните връзки на д-р П. Шанкаран), и ако беше посочен антидот, говорех с моя пациент да спре и се откаже от пиенето на кафе за определен период от време – по взаимно съгласие. Това проработи добре. Ако техните симптоми се връщаха, когато отново пиеха кафе, тогава пак сядахме на масата за преговори и разработвахме по-дългосрочен план. Сега, когато живея в световната столица на кафето лате [Сиатъл], този начин на работа се оценява много от пациентите, чието сутрешно кафе е свещено.
Моята равносметка – за това, което си струва – е следната. Всичко, което засяга силно човека, може да повлияе на лечебния отговор, включително този, който се дължи на хомеопатичното лекарство. Всяко лекарство (независимо дали е кафе, кортикостероиди или канабис), което има силен ефект върху психиката или природата на човек, може да противодейства на лечебния отговор, независимо дали този положителен отговор се дължи на хомеопатично лекарство, акупунктура или влюбване, например. Пациентите, чиято нервна система е засегната от кафето, или чиито главоболия са причинени от алкохол, трябва да избягват тези вещества по всяко време, но особено докато провеждат каквото и да е лечение, което има за цел да ги излекува.
Питам пациентите, които пият кафе, дали имат сърцебиене и/или треперене след сравнително малки количества кафе, или дали им е трудно да спят нощно време, ако са го пили следобед. Кафето е силно лекарство за тези хора и трябва да се избягва. Тези пациенти са добре запознати с това и обикновено са твърде щастливи да бъдат насърчени да го направят.
Чувала съм за пациенти, чиито лекарства са били „антидотирани“ от един бонбон с вкус на кафе. Много е трудно да повярвам в това. Чудя се дали това е така, понеже хомеопатът и пациентът вярват в него толкова силно, че нито отделят време, нито си правят труда да изследват други възможни причини. Нашите вярвания са мощна мотивираща сила през целия ни живот. До известна степен те оформят начина, по който мислим, чувстваме и се държим. И в друга, вероятно по-голяма степен, те формират нашите очаквания.
Ние вярваме, че хомеопатичното лекарство действа, като стимулира жизнената сила, че действа като катализатор на лечението. Следователно хомеопатичното лекарство само по себе си не извършва лечението, не лекува per se [самото то].
Следователно (и това е логичен скок), хомеопатичното лекарство само по себе си не може да бъде антидотирано. И така, след петнадесет години практика и стотици дискусии по тази тема, стигнах до заключението, че трябва да изследваме и да проучим тази концепция за антидотите по-внимателно. Истина е, че лечебният отговор – с други думи, реакцията към хомеопатичното лекарство – може да бъде засегнат. От всеки значителен стрес, бил той физически, емоционален или умствен. Тогава те антидоти ли са? На какво?
Нашите лекарства стимулират лечебен отговор. Вярвам, че този отговор може да бъде деликатен процес и че самият лечебен ефект може да бъде прекъснат. Чрез силен физически стрес, който може да варира от злополука до алопатично лечение с възстановяващо лекарство, или до хомеопатично лекарство, което може да има обратен ефект на предписаното преди това. Емоционалният стрес, който може да попречи на лечебния отговор, включва абсолютно всичко, което засяга силно пациента, към което той е особено чувствителен поради собствените си слабости и борби.
Нямам прост отговор как да пиша за този аспект от нашата работа. Отговорно съм писала раздел за антидотите във всяка моя книга и бих предпочела да нарека тези раздели с друго име, но всъщност не мога да измисля такова! Ние нямаме такова име. Може би вие имате – ще се радвам да чуя какво имате да кажете за това!
Нашето лечение може да бъде деликатен процес. Като хомеопат вярвам, че пациентите ми заслужават да бъдат третирани с доброта и уважение. Да си хомеопатичен пациент е достатъчно взискателно. Реших да не стресирам нашата връзка ненужно чрез предписване на сурови или ненужни правила.
Миранда Кастро (1951), известна американска хомеопатка, практикуваща от 1983 г., била е президент на Северноамериканското общество на хомеопатите. Завършила е още акупунктура, ирисология, психотерапия и др. Автор на няколко книги, сред които бестселърът “The Complete Homeopathy Handbook”, “Homeopathy for Mother and Baby”, “A Homeopathic Guide to Stress” и др. Един от създателите на софтуерите MacRepertory и ReferenceWorks.
Превод: Деян Пенчев
